През последните 12 години или повече, през които комерсиално издавах електронна музика, забелязах една тенденция: на всеки 4 или 5 години по една голяма дистрибуторска компания за електронна музика изпада от бизнеса, завличайки тон малки звукозаписни лейбъли със себе си. През 2004 г. това бе EFA - най-важният дистрибутор на електронна музика в Германия. "И какво?", питате вие. Към което аз добавям: "Дистрибуторите общо взето са чукачи, мотивирани от пари и то от най-ужасния вид така или иначе, които налагат тъпа музика по същия начин, по който и книгоразпространителите се опитват да пласират "бестселъри" като литература. Добро измъкване. Да се борим срещу властта, и така нататък, и така нататък".

При всеки случай с който аз съм се запознавал, проблемът е все същия - лошо управление на инвентаризираната стока, и на "непродадената стока". За онези, които не са запознати с това, как работят дистрибуторите, това се случва горе-долу така: дистрибуторите промотират издания [releases] със свободни копия, за да достигнат до звукозаписните магазини за да си намерят поръчки (покривайки това, което ще "се продава", и отдавайки по-малко внимание на онова, което няма да се продава така много), след това дистрибуторите експедират физическите носители до магазините на базата на получените поръчки, но на магазините им е позволено да върнат непродадените бройки в определен период от време (обикновено 6 месеца до една година) - това е "непродадената стока", а след това дистрибуторите плащат на звукозаписните компании съгласно броя продадени записи. Дистрибуторите трябва да продължат да налагат нови бройки за да получават нови поръчки, а дребните търговци трябва да продължат да си търсят поръчки, за да поддържат инвентаризираната им стока актуална, което означава да се експедира обратно "непродадената стока", за да се освободи пространство по щандовете. Като си минават годините, един растящ тираж непродадена стока изтича към дистрибуторите в произволни интервали, често надвишавайки периода за връщане на стоката, и така скоро започва да се появява едно разминаване между подходите на дистрибуторите към лейбълите относно това, какви записи са били продадени срещу това, какви записи са били върнати. Година или две преди един дистрибутор да изпадне от бизнеса, той започва да отказва плащанията на звукозаписните лейбъли, което се основава на това разминаване между отчетените преди това продажби на CD-та и "непродадената стока" от същите онези бройки. Разбира се, парите причиняват властта, по този начин те и започват с отказването на плащания за малките им клиенти - независимите звукозаписни лейбъли с най-малките продажби.

Въпреки неполучаването на плащанията от дистрибуторите, звукозаписните лейбъли трябва да продължат произвеждането и издаването на продукти, за да поддържат пазарна видимост и да се надяват че всичко най-накрая ще си дойде на мястото - което рядко се случва. За да покриват нарастващите им производствени разходи, звукозаписните лейбъли започват да отказват плащания на продуцентите и артистите. В крайна сметка дистрибуторите изпадат от бизнеса, с целия им инвентар, замразен като авоари на компанията (при все че дистрибуторите като цяло все така не са плащали на звукозаписните лейбъли, което означава че продуктите все още трябва да се разглеждат като собственост на звукозаписните лейбъли които са платили за произвеждането им), а тогава пък звукозаписните лейбъли трябва да се опитат да си откупят обратно собствения им каталог от адвокатите на дистрибуторите на банкрута. За нещастие, поради липса на плащания от дистрибуторите през предходните месеци или години, към този момент по-малките звукозаписни лейбъли обикновено са без средства, и също банкрутират. "И какво?", питате вие. Към което аз добавям, "Дистрибуторите общо взето са мотивирани от пари чукачи от най-ужасния вид така или иначе, които налагат тъпа музика по същия начин, по който книгоразпространителите се опитват да пласират "бестселъри" като литература. Добро измъкване. Да се борим срещу властта, и така нататък, и така нататък".

Накрая, тези финансови беди спохождат продуценти като мен. Нашите CD-та от инвентарите на банкрутиралите дистрибутори в крайна сметка излизат на пазара на продажбите посредством дъмпинг чрез отстъпки, а ние нямаме никакъв шанс да съберем възнагражденията от продажбите. "И какво?", отново питате вие. Към което аз добавям, "Дистрибуторите и артистите са..." - всъщност, разбрахте проблема.

Извън тази ситуация, ние продуцентите трябва да открием алтернативни начини да плащаме наем. Въпреки общия смут от признаването на името с цел финансов успех, по-голямата част от електронните музиканти не живеят в MTV-бункери. Когато претърпявам трудности, аз не говоря за това как на Ем Си Хамър, докато си губи имението, не трябвало - над всичко - да му бъде позволявано да го ипотекира. Икономически, ние живеем от онова, което обикновено се равнява на заплатата от работа на парче, което прави трудно натрупването на спестявания. Истината е, че по-голямата част от този приход не идва от продажба на записи, а от изпълнения - въпреки че музиката ни може и да не си отива с "live"-сцената или клубните пространства. По този начин, нашите финансово непечеливши CD-издания са като цяло промоционални средства за привличане вниманието на организатори на събития и промоутъри, които са склонни да ни плащат. Но когато нашите звукозаписни лейбъли изпаднат от бизнеса (както стана с Mille Plateaux миналата година [Т.е. 2004 г.; б. пр.] като последица от закриването на EFA) и нямаме предстоящи издания, ангажиментите ни за участия и изпълнения намаляват. И така ние трябва да търсим приход извън музикалния пазар, което означава или да си намерим "истинска работа" ако вече нямаме такава (програмиране и дизайн са популярни алтернативи), или да взимаме участие във финансирани арт събития и изложби. Тази втора опция обикновено бележи едно икономическо придвижване от капиталистическото предприятие и предприемачество (продажби) към национално и частно субсидиране (дарения).

За съжаление, неизбежната експанзия на начинанията ни извън света на Музиката ни захвърля в средата на една изнурителна идеологическа битка между "Музика за масите" и "елитарно Изкуство". От една страна, скъпоценната претенция на музиката да обхваща всичко което "наистина има значение за хората в реалния свят" означава, че нашите начинания в изкуствата намирисват на предателство и нагло себеугодничество (да не се бърка с такива приемливи себеугодничества като мастурбационните рок-китарни сола). От друга страна, социалното островитянство и заслепеност на света на изкуството спрямо други културни области е довело до наскорошната му възхита от "новото" Изкуство на Звуците [Sound Art], което си позволявва да претендира за изобретяването на всичко, което ние сме правили извън областта на изкуствата години наред (да не говорим за забравянето на десетилетия самосформирало се Изкуство на Звуците). Възхищавайки се на музикалния свят, наскоро Дейвид Туп започна една рецензия на електронен албум, казвайки: "Една любопитна насока от последните 5 години е начинът, по който артистите със силно присъствие в музиката гравитираха към такива финансово невъзнаграждаващи полета като изкуство на звуците и минималистичен Improv [подвид в експерименталната електронна музика; б. пр.] Кариера-самоубийство, биха казали някой, ала вероятно това е сипмтоматично само за днешната хронична поляризация помежду езотеричното но удовлетворително, от една страна, и значителна част от всичко останало (всичко привидно радииращо от Елтън Джон до Майкъл Паркинсън), от друга" (The Wire, January 2005). Ако и един възглед за икономиката наистина да приляга на твърдението на Туп с допускането за "финансово невъзнаграждаващото" естество на субсидираното изкуство, то това е и възглед за икономика през увеличително стъкло с това, че той тотално пренебрегва бедствената икономика на музикалния пазар, която прави от подобна "финансово невъзнаграждаваща" заетост необходимост. За мнозина продуценти, нарастващо приемливите творби в изкуствата нямат общо с даването приоритет на самоизявата, както предлага Туп, а са един опит да се открие един менящ се приход като последица от ерозиралата икономия на музиката. Това напомня на балансиране между дневна работа в "Уол-Март" с нощна смяна в "Макдоналдс".

Аз си представям, че това отричане на икономическото обстоятелство само ще нарасне с прехода към даунлоад аудио, и отпадането на CD-тата и други базирани на продукта формати. Посредством даунлоадите, музиката постепенно се преправя като проблем на "чиста информация", реториката на която допълнително ни кара да отклоним поглед от материалните методи на подобно производство и дистрибуция на информация. Начело на тази погрешна информация е Жак Атали, който по време на конференцията "Cybersalon Net Music" през 2001 г. каза:

"Музиката е много особена поради ред причини. Една икономическа причина е, че музиката е чиста информация. В икономиката, информацията е зло - невъзможно е да се управлява. Например, цялата икономическа теория е теорията на оскъдните ресурси... ала тя не работи за музиката, не работи за информацията като цяло. Ако притежавам буркан мляко и го дам на вас, аз вече не го притежавам. Но ако ви дам парче информация аз все още го имам, пазя го. Което значи, че ако имам нещо и ви го дам на вас, аз създавам нещо ново: изобилие. А това пък значи, че икономическата теория не работи за информацията, когато тази информация може да бъде отделена от материалната й поддръжка - нещата днес опират до едно CD, или до каквото и да било... Във всяка икономия на информацията, нещо притежава повече стойност тогава, когато много хора го притежават. Например, ако аз съм единственият който притежава телефон, това нищо не означава, не поне и ако няма никой друг, на който да се обадя... Трябва да сме много внимателни, когато говорим за музика, да нямаме в ума си основните икономически закони."

Докато Атали и други говорят за това, че навлизаме в нова икономическа фаза, идеологическите подпори на икономията на информацията се редят на редичка заедно с развитието на капиталистически системи, при които всеки опит се реифицира и изповръща под формата на отчуждени отношения. По множество начини изглежда логично само това, да ни е трудно да не схващаме информацията - според собственото ни знание - като стоки за бартер. За да перифразираме от Капиталът на Карл Маркс (следвайте ме, важно е), ние следва да казваме, че информацията, подобно потребителната стойност, "possesses the peculiar property of being a source of value, whose actual consumption, therefore, is itself an embodiment of labor and, consequently, a creation of value." Но благодарение на това че информацията начева в безполезна единственост (подобно една мисъл), тя може да бъде изтъргувана само за нейната "принадена стойност". Чрез пренос и репликация, в който случай тя "reproduces the equivalent of its own value [zero], and also produces an excess, a surplus-value, which may itself vary, may be more or less according to the circumstances." Както информацията възприема стойност едва в късните фази на принадената стойност веднъж щом някак си е записана, така отхвърлянето на потребитена развитието на информацията става лесно (както производственото време на домашното ми студио), което [отхвърляне] приема един резултат от нулева потребителна стойност. Ние навлизаме в свят на "безпокривни" студио-спални, способни да породят чисти печалби, забравящи действителните разходи на студийното оборудване, пространство и приспособления. Икономически, с настъпването на студиото-спалня се имаха предвид "авансите" от един албум, които традиционно са били плащани авансово, за да се субсидират студийните разходи (представете си го), сега те обикновено се изплащат според или след издаването на един албум, и се отчитат като аванси стриктно според бъдещите постъпления от самата стока-цел. Лейбълите се държат така, сякаш "музикантът от спалнята" произвежда аудио без никакъв суров материал, спомагателни материали, инструменти на труда, цена на живота, нито и какви да е други материални разходи. Аудио без покрив. Следователно, можем да видим че крайната опора на икономиката на информацията на Атали е не повече от капиталистическа мечта за печалби, неотслабваща поради едно обстоятелство.

И така, щом старовремското CD и дистрибуторите на звукозаписи все повече ще изпадат от бизнеса, ние се придвижваме към една прекрасна нова епоха на даунлоад-дистрибуцията - с кофти аудио-резолюция, кофти графична интернет-резолюция, на която й липсва визуална приемственост между уеб-браузърите, и всъщност без никакъв качествен контрол на продукта за крайния потребител. Ура, обществото е освободено от неизброимите CD-стоки! ... И приковано към iPod-а. Същото лайно, различен спекулант... "И какво?", питате вие. Към което аз добавям, "Всички вие сте мотивирани от пари чукачи от най-ужасния вид така или иначе, слушате тъпашка музика по същия начин, по който четете "бестселъри" и си мислите, че са литература. Добро измъкване. Да се борим срещу властта, и така нататък, и така нататък".

(За контакти и възможности за сътрудниство с Тере Темлиц: info@comatonse.com)